Две седмици от пристигането ни в Сан Диего

Вече изминаха две седмици откакто сме в Сан Диего. Първата седмица беше време на осъзнаване, къде сме, какво се случва, какъв е живота тук. И всичко това на фона на непрекъсната борба да не спиш когато в България е нощ и да си активен и мислещ, когато тялото ти спи.
След втората седмица в това отношение нещата се нормализираха. Това, което разбрахме е че системата тук не е гостоприемна към новодошли. Америка, страната на възможностите не е толкова съвършенна за емигрантите. Първият абсурд, с който се сблъскахме е по повод социално осигурителните номера, които очакваме с такова нетърпение, за да започнем работа, за да си наемам апартамент и за всичко друго свързанно със започването на нов живот  тук.
Една седмица след като сме пристигнали Али, която е на 3 години получи своя SSN /социално осигурителен номера/, аз получих уведомително писмо, че моят ще бъде готов след още две семици, а Сашо получи уведомление за отказ и явяване в емиграционните служби за изясняване на случая. Странното в цялата ситуация е как всички пристигаме в един и същи ден в страната, подаваме документите си в пакет и накрая резултатът е различен за всички.

От друга страна, за да те одобрят като наемател трябва да отговаряш на определени условия, на първо място да имаш добра кредитна история и рейтинг каквито ние нямаме, второ договор за работа, какъвто все още нямаме, а и за да имаме работа ни трябва SSN. Така, че нещата са много навързани. Тъй като системата все още няма доверие към нас, трябва да платим няколко наема напред + депозит, а това са много пари. Така, че емиграцията си е скъпо преместване на живота ти. Наистина трябва да разполагаш поне с 30 000 долара, защото първият месец минава в чакане и легализиране на пребиваването ти тук, както се оказва трябва да платиш за наем повече от човек с кредитна история в Щатите и трето да имаш пари, с които да живееш поне няколко месеца, ако не можеш да си намериш работа.

Изводът е че без помощ от страна на някой, който живее вече в страната е доста трудно. Защото този човек н-р може да вземе апартамент под наем на други суми, а също така да те разведе по институциите и да ти обясни кое как работи и какво трябва да направиш. Разбира се ние имаме такъв човек, но не сме чак толкова близки.
Следващата седмица ще бъде интересна. Ще разберем какъв е проблема с документите на Сашо и ще видим дали ще имаме късмет най-сетне с апартамент, с което значително ще облекчим месечните и ежедневните си разходи.
Истината е, че Сан Диего не е най-добрият град като начало за емигранти, но да не забравяме, че всичко е до късмет. Така, че надяваме се всяко нещо, което се случва в момента да има своята добра причина в бъдещ план.

Със зелени карти в Сан Диего, САЩ

Поводът за нашето заминаване за Щатите е зелена карта, която спечелих през 2012г. Сбъдната мечта за Сашо, за мен неочаквано събитие. След като спечелихме зелена карта, разбрахме едно, че емиграцията за Щатите струва много пари, като се започне от таксата за интервю и изпращане на документите до Кентъки, до самолетните билети, разходи за устройване, като апартамент под наем, мебели /тъй като апартаментите тук се предлагат необзаведени/, кола, хотел или мотел за първите вечери след пристигането.  За средностатистически българин това са си много пари.

В момента сме на етап устройване. Всеки ден имаме задачи. На четвъртия ден от както сме тук вече посетихме Socia Security Administration и до две-три седмици ще имаме номера, открихме си банкови сметки / direct deposit + дебитна карта/ и вече имаме кола.  Утре ни предстои да потърсим апартамент. Лично аз предпочитам да е близо до парка, за да тичам сутрин рано и място където Али ще си играе през деня.

Всеки ден се сблъскваме с различни ситуации и разбираме колко е улеснен животът в Щатите. Покупката на кола не е свързано с посещение на нотариус както в България. Продавачът просто ни написа на един бял лист хартия в свободен текст, че еди кой си продава на еди кой си кола за сумата от.  Колите тук задължително минават на smog test за вредни емисии, ако колата ти не отговаря не можеш да я караш. Това е една от причините въпреки големия трафик въздухът да е чист.

Вече ни се наложи да посетим и доктор, заради проблем свързан с Али. Добре, че си направихме здрави застраховки от България, защото не се наложи да плащаме за прегледа. И сега е мястото да препоръчам като застраховател  Inter American за здравни застраховки при пътуване в чужбина, в това число и САЩ.  Мислех, че ще трябва да си платим, а после с месеци да чакам да ми върнат някакви пари. В конкретния случай просто се обадихме на денонощния телефон на застрахователя, той установи контакт с администратора в болницата и това беше всичко.

Малко впечатления от здравната система в САЩ. Когато имаш здравословен проблем има няколко опции, отиваш в аптеката, която се намира в големите маркети. Там има гише за консултация с лекар, където описваш проблема си и те ти казват дали задължително трябва да отидеш на преглед или ти предписват нещо, ако имаш лека настинка н-р. Ако имаш личен лекар отиваш при него, но за такъв лекар трябва да имаш солидна здравна застраховка. За основна застраховка от 500 долара всеки път ползваш различни доктори.

В нашия случай ни изпратиха в urgent care, където бяха изключително любезни даже ни предложиха кафе, вода или чай, защото трябваше да почакаме. Докато чакахме видяхме, хора които се идентифицираха с пръстовите си отпечатъци.
Само за инфо има разлика между „urgent care”  и „Emergency”  на второто място обикновено отиват хора в животозастрашаваща ситуация.
Рецептата за твоето лечение я изпращат директно в най-близката аптека в твоя район, откъдето си купуваш лекарствата.  Бяхме много впечатлени.

Първи дни и впечатления

Втори ден от както сме пристигнали и все още не можем да свикнем с часовата разлика от 10 часа.  По всяко време ни се спи, най-бодри сме  до обяд тяхно време или  10часа вечерта българско.  Стараем се да изкараме целия ден будни, иначе просто няма как да свикнем. Всички казват, че новият режим отнема една седмица.  За Али е най-трудно, става посред нощ и иска да излиза навън да си играе. Казвам й че слънцето сега е в България и като дойде при нас тогава ще ставаме и ще ходим навън.  За съжаления обедния сън при нея е като нощен според българското време и не събужда до 10ч местно време.

Първите ми впечатления от града са, че нищо като обстановка не ми е непознато. Установих, че до такава степен съм облъчена от американски филми и гледане на zone reality, че просто този декор ми е познат.

За сега сме отседнали в мотел Good Nite Inn, намира се близо до Стария град и океана. В близост има разнообразни места за хранене, освен fast foods, има един мексикански и гръцки ресторант, където предпочитаме да ходим и Старбъкс, където сутрин пием кафе и закусваме.

Американците са любезни, като ги заговориш по какъвто и да е повод те питат откъде си, закачат се с Али. Дори в Старбъкс един господин излезе и седна отвън с кучето си, за да може Али да го гали.

Видяхме и доста клошари. Изглеждат по същия начин, като тези които сме виждали по филмите - бутащи колички, някой от тях си имат и кучета. Даже днес видяхме един, който ровеше в кофата, а малко след като излезе от нея говореше по мобилен телефон. Повечето от тях стоят по кръстовищата с табели, че си търсят работа. После разбрахме, че всички тези хора получават социални помощи и са клошари и просят просто, защото не им се работи.

Пътуване до Сан Диего

Това е най-далечната точка до която някога съм стигала. Сан Диего се намира на Западното крайбрежие в щата Калифорни, само на няколко километра от Тихуана, Мексико. От София до Сан Диего пътят е общо 22 часа. Това беше и най-дългият ми светъл ден в живота. Слънцето за нас започна да залязва чак във Филаделфия. Най-краткия полет беше до Цюрих –  час и половина. От там до Филаделфия полетът е 9 часа и половина, с една дума един цял ден висене във въздуха. Полетът беше с боинг на US Airways. В самолета имаше доста хора и малко пространство, което действа доста потискащо. Раздвижването на место си е задължително, за да не ти отекат краката. Дори в списанието на борда имаше инструкции как да се раздвижваш.

Това, което ми направи впечатление е че стюардесите бяха на възраст поне  над 55 години. За сравнение в българските авиокомпании всички са млади момичета, тук няма дискриминация по признак възраст.  Единият от стюардите беше двойник на Дензал Уошингтън и дори Сашо реши да се пошегува с него.

На всички, които не са американски граждани им раздават да попълнят едни формуляри, от коя държава идват, кога е издадена визата, паспортите, докога важат и адрес на който могат да ги намерят.

След като кацнахме във Филаделфия трябваше да минем през емиграционните служби и да си оставим документите, свързани със зелените ни карти.  Взеха ни отпечатъци още два пъти и ни казаха, че скоро ще си получим социално осигурителните номера /social security numbers/ без които не можеш да работиш и да правиш каквото и да било легално в Щатите.

Имахме 4 часа до полета за Сан Диего, които прекарахме в едно симпатично ресторантче за вино Vino Vuno на летището. Филаделфия ни посрещна слънчева и топла, навсякъде на летището имаше Коледна украса, така че и настроението ни беше приповдигнато.

Цялата ни енергия обаче се изпари на последния полет до Сан Диего, който беше 5ч и половина.  Прекосихме целите Щати, за да достигнем до крайната си цел. Едвам дочакахме да се качим в самолета и заспахме веднага. След цял ден летене и седене в една и съща поза, да спиш в самолета беше страшно неудобно. Единственото за което си мечтаехме беше легло.